Чудеса
Ноември мрачен, сив и тъжен.
Ноември тъмен и унил.
Защо гласът ти тъй беззвучен,
се е в главата ми забил?
Разказваш старите легенди.
С думи сладки, като мед.
Че нявга всички континенти
били покрити, цели с лед.
И
там, дълбоко под земята,
живели
чудни същества.
Дълбоко
скрити в мъглата.
Наричали
ги чудеса.
За
тях истории се носели.
Предавал
ги баща на син.
И все
по, все по-захаросани,
летели,
тежки като дим.
А чудесата
тихо чакали,
народът
да потъне в сън.
И
после лекичко прибягвали
в
нощта студената, навън.
Красиво,
някакси треперели
и гаснели,
обвити в мрак.
В
магия бавничко умирали,
събуждайки
се после пак.
Но
не като светулки цветни,
а
като хора по-добри.
Донасят
дните топли, летни,
прогонват
сивите мъгли.
А
ти ноември, Среброкоси?
Защо,
разказа ми това?
Нима
самата аз не нося,
в мене
чиста доброта?
Няма коментари:
Публикуване на коментар